Канибализъм по залез
Някъде там,
зад онова сълзливо ,,отдавна’’,
под люлеещото се столче,
върху гнилата дървена маса,
в недописания бял стих,
между точка и тирето...
И всичко това
е безвъзвратно отнето.
Пътува насам,
но преди да пристигне,
вечерта ще погълне
деца и родители,
ще оголи резци,
за да бъде по-страшна –
а денят
ще кърви нейде, прашен.
Като черни обелиски,
охраняващи ъглите на улиците,
стърчат в безизразно съзерцание
оловни котки и кучета;
каменни птици се спускат
надолу в капчуците.
И в сол се превръщат при удара.
Луната, възседнала
пребледнялото Слънце,
произнася отсечено
смъртната му присъда;
но настане ли ВЕЧЕР!,
ПОЛУМЕСЕЦ изгрява –
а популацията ни
се топи като глетчер.
И ако е речено,
не е далече,
времето, когато
ще гледаме втренчено
празните масички
и празните столчета –
без детски подноси
и с поглед отвлечен.
© Константин Дренски All rights reserved.
