Кап... кап...
Кап... кап...
Неумолимо точно,
кап... кап...
Изтича си.
Началото бе дръзко,
звънко.
То беше чисто и
затова тъй силно.
Но малко знаехме
за завистта,
за алчността,
за злобата и
за коварството -
за Истината само мислехме.
Не знаехме, че тя е гола...
Кап... кап...
Смешно е.
Сега звучи нелепо, глупаво...
много шум за нищо;
да търсиш нищото.
Проклета безнадеждност.
Кап... кап... Ритъмът
е същият - само ние сме други.
Омръзна ни
след всеки недоволен крясък
да получаваме ритник по мутрата;
Нагледахме се
на обесени по стълбовете;
Телата ни кървят от лазене.
Уморихме се.
Кап... кап... кап...
Клепачите тежат и
силите не стигат.
Единствено сърцето още бие
и не се предава.
Какво ли още чака?...
за дума топла се надява,
да го погалят със усмивка.
Жлъч го дави,
но мазно никога не стана.
Още малко... кап... КАП.
КРАЙ. Започна да прелива.
Това е. Пълна безнадеждност.
© Богдан Велков All rights reserved.
