Капризницичи есента
Капризничи есента , сякаш е жена,
обидена по нощите лее сълзи.
А утрото с усмивка засия
и се разнежва в топлите лъчи.
Загубена в любовните триъгълници
си сменя кавалери неведнъж.
Мъгли и град- преданни поклонници
и дъжд и град - любимите валежи.
А те затрупват я с писма,
показвайки си чувствата разкрити.
Тя цял ден играе със листа
и всичко е под тениската скрито.
Надвечер във рокля пепелява
разхожда се със есенни листа.
Кокетливо косите си развява,
докосвайки чадъра под дъжда.
Покрива зимата с топла постеля
и мента и дъх на чай се стелят.
А златото във бардовите жилки
изкустно ни просвятква и ни пили.
Веднъж, а някак не навременно
есента ще затвори всичките порти.
Ще влезе ли друга жена- съвременна,
Ще хапне ли с нея парченце от тортата?
Ще се промени ли някак си и времето?
Ще завръзне и хризантемата в бялата си рамка.
Нечетени писма, а пак съвременни,
ще се разсипят пред камината до сламка.
Ще останат само мирисите есенни.
Изстинал чай във две изящни чаши...
Една мажорно притихнала песен...
и две сълзи в душите пусти, наши...
© Красимир Дяков All rights reserved.
