Катарзис
Бе нощ, от онези, дето плаче душата,
търси любов и прегръща луната...
С надежда за сладки и нежни слова,
отронвайки тихо кристална сълза.
Летейки със вятъра пролетен, топъл,
изплака за теб и последния вопъл.
Раздрала със вик и без жал тишината,
погледна със мъка отгоре Земята...
Там някъде, долу, незнайно къде,
сгушена може би в друго сърце,
пробуждаш се ти като самодива,
красива и... много, много щастлива!
А мойта душа като призрак бездомен
лети без посока в простора огромен!
Покой не намира, не търси утеха -
любовта ми я няма, всичко ми взеха...
А сълзите кристални, за тебе проляни,
посипаха щедро цветя и поляни.
Родени със болка от мойта душа,
превърнаха мъката в чиста роса...
© Милан Младенов All rights reserved.
