Като адамов вик
Скрита съм... във другите очи,
от собствените ме изгони на разсъмване,
сега зората... пристъпно мълчи,
и всеки дъх е повик от несбъдване.
Облечена съм в бяло... за пречистване,
ти старите ми дрехи... изгори,
а те износени... от вричане,
обгръщаха те, но не триеха сълзи.
Откъсната съм, от живота ни измислен,
нахапан... но покръстен с нежни имена,
не го направи... чрез насъскване,
не си ми обещавал вечност в нищета.
Разпръсната съм в порива на вятъра,
че аз самата бях въздишка... палещ стон,
приятелка... пристигнала и носеща,
на чувствата... поредния канон.
Пожертва ме... за своето спокойствие,
продаде ме... за глътка тишина,
намери ме и ме изгуби чрез въздействие,
незначеща съм... само съм съдба.
Сеги си сам... във храма си затворен,
къде е въздухът, мечтата, светлината,
иконите... отдавна са запомнили,
Адамовия вик... раздрал душата.
© Силвия All rights reserved.
