Като рицарите
Уших си броня - броня от неволи,
и меч от тишина си изковах,
измислена сред истински герои,
по пътя си остатъчен вървях.
Строях си кули, после ги събарях,
оплаквах даже сивата им прах,
усещах бури как ме вледеняват,
болеше ме, когато се топях.
Убивах сенки, чакащи във мрака,
разсичах непокорни ветрове,
ранените ми спомени кървяха
по бледото ми рицарско лице.
И спъвах се, и падах изтощена,
заспивах сред кошмари в самота,
събуждах се от слънцето студено
и тръгвах пак към своята съдба.
Невидима за хора, непозната,
за другите, за себе си дори,
вървях безстрашна, но и осъзнала -
да бъдеш като рицар най-боли.
© Эоя Михова All rights reserved.
