Като въздишка
Тъгата ми, тъгата ти, росата,
луната и навярно даже полъхът,
а може би е просто само времето
на извървяното ни вече лято,
което днеска ни напомня толкова
за късчета, които си е вземало.
Ръката ми, ръката ти, в студа ни
два спомена от късната ни есен,
а може би е просто бяла липса,
която не зашива стари рани
или е дъжд от облака небесен,
в очите наши който се разплиска.
Душата ми, душата ти, сама е,
пулсира сред бетони сиви жадна,
а може би е просто вече нишка,
от болките ни изтъняла в края
или е ехото, което падна
в сърцето ми, като една въздишка.
© Ани Монева All rights reserved.
