Казахме си "Сбогом!"
Казахме си „Сбогом!” и дотук
бяха споделените, любовни поеми.
Времето отмерваше като капчук
наближаването на плавните промени.
Твърдиш, че косата ми вече не ухае
на цитрусови плодове и канела.
Докосването ми не може да те омае –
нежността му съм била отнела.
Сутрешното ни кафе е изстинало.
Палачинките с мед са втвърдени.
Лицата ни като в кадър застинали
отхвърлят плановете потвърдени.
Не беше ни трудно да сме заедно.
Това сякаш се превърна във навик.
Следата от топло изчезна безследно.
Не откликваме и на гузния повик.
Сълзите горещи ненужни са сега.
Дали и тях да сложа във сака си?
Не, оставям ги пред входа, на снега.
А ти със тях се оправяй някак си.
Няма обвинения или съдилища.
Отворени са за почивка клетките.
„Сбогом” е исканата, но и жилеща
на свободата махнала решетките.
© Биби All rights reserved.
