Ключе
А пътят е съвсем невъобразим.
Измолени пристанища... Огнища,
които днес разнасят тънък дим
към края, който, казват, че е нищо.
А той е, май че, винаги далеч.
Реша ли, че е близо, се изгубва.
Простя ли се с мечтата си за вечност,
разсипва се небето изкорубено
над цялата ми същност. Престояла,
но не с години, с векове милиарди -
еони време. Себе си приспало
в една почти порутена мансарда,
останала с два стола и ключе.
Но към какво, едва ли ще узная.
Два камъка край празното сърце,
които ще ги има и след края.
© Нели Дерали All rights reserved.
Като му свикна на сайта, ще отговарям поотделно.
