Кофа
Два дни на село камбаната би...
Свиха се клетите старци до печките:
- Как не забравя в студа да брои
кой е наред да върви по пътечката?!
Едни викат: - Мъж е! - Не е, на жена! -
отвръщат им, горко задавени в спомени...
Още една почерняла врата,
пресъхнал комин и дувари поломени.
- Как се копае във кучия студ?! -
блъска си попът напразно главата.
- Пак ще допра аз до селския луд -
двамата с него делим занаята.
По Божем отгоре снежи ли, снежи...
Отупва от грях всеки пътник до шушка.
Двайсет и два грама всеки тежи,
останалото всъщност е наужким.
Наужким копнеем, наужким растем,
наужким за всичката слава се трепем.
Поне да обичахме, като ще мрем,
вместо да се мразим до най-нагла степен.
А после наужким да хвърляме чоп
в небесната кръчма ,,При свети Петър".
Никой не знае какво е ,,до гроб"
по-добре от душа между две поднебета.
Затуй се поглеждайте щом заснежи,
споделяйте скришом по някоя строфа...
Камбаните бият за всички, дори
и с гласа на продънена кофа!
© Даниела Йорданова All rights reserved.
