Не боли толкова от раздялата, че

една любов, един свят намират своя край.

Не боли! Или не чак толкова, че вече не си обичан,

не те мислят, не това причинява любовната мъка.

Боли много от навиците.

Сутрин с отварянето на очите и

мисълта ти е празна, пак я има, но почти...

Не бързаш в почивните дни за автобус, не чакаш

телефона да звъни.

Свикваш да заспиваш без лека нощ, няма я

разхвърлената стая, в която правиш любов.

Онази дървена врата към квартирата

(понякога беше дворец) и трите стъпала

и шибания скърцащ под.

Няма ги онези очи, гласът и терасата.

Боже и Шишона я няма, онази котка,

която не беше уж дебела, а само пухкава.

И не чуваш алармата да звъни.

Навици! Да седнеш на дивана или на пружиненото легло

и да чакаш поглед устремен към теб, а пеперудите

(тези полудели животинки) да пърхат  в стомаха

и да им говориш с тих глас:

- Недейте, той поглежда само, да види дали още си жива,

не че обича.

И тясната баня и едната стая, котката, терасата

( която има ужасен изглед към двор пълен

с ненужни метални неща потънали в трева и разни неща) Беше рай!

Не от невзаймната любов боли.

Боли от навиците, от навиците...