Когато любовта си отива
Когато любовта си отива
без спомен за утре и днес,
нощта от лицето изтрива
усмивката – вечен лъжец.
Но утрото мъдрост не носи,
а само повтаря в захлас
стотиците свой въпроси
защо и какво стана с нас...
Не зная, не мога да мисля -
обичах, обичана бях,
безбрежно в косите ти исках
да скривам по облаче смях.
Сега ми ги връщаш обратно
и черно небето гърми,
излъгах те, знаеш, когато
ти казах, че не боли.
Боли, боли ме до лудост,
че се връщаш при нея стаен
и цялата обич в съвкупност
й даваш – от тебе и мен.
Кажи ми, че там си обичан,
кажи ми, че тя е света
победно така коленичил
пред своята първа жена.
А мене оставяш да бъда
каквато съм била преди
и нечия друга съпруга
желаеш да бъда, нали.
Призна ми, че вече е късно
да давам на тебе любов,
помоли ме да те откъсна
от моя потаен живот.
Така е - ще го направя,
аз мога стотици неща,
сърцето в сълза ще удавя,
едничка, последна сълза.
Но няма да имаш от утре
очите, които горят -
безпомощни ще се лутат
към нечии друг бряг.
И няма да имаш от утре
лицето, което лъчи -
бепомощно ще се лута
към нечии светлини.
И няма да имаш ръцете,
които те галят сами,
и няма да имаш сърцето
и моя глас – остани.
И няма да имаш от утре
ни спомен, ни болка, ни сън,
ще взема и твоето утро,
и твоето вътре и вън.
И всичко твое ще взема,
което ти дадох преди
и тях ще напиша поема,
от която боли.
© Мария All rights reserved.
