Когато няма да достига самота
Не ми достига тишината на разсъмване,
ленивата ù смърт след първата прозявка.
Секунда нежност се събуди. И си тръгна,
за да догони ехото на нервен клаксон.
Не ми достига хоризонтът на ръцете ти,
по лунната ми кожа татуирал миг оазис.
Горчи забравено докосване насред кафето...
Сълзите плитки са. Без тях какво да кажа?
И топлите ти стъпки по снега не ми достигат.
Броих ги всичките. Две липсват, пред вратата.
Едно врабче през стъклена стена ми смигна,
поиска с мен да сподели троха от самотата ми.
Защо пък не?! От нея ми е предостатъчно
и пълни шепи мога да разхвърлям по перваза.
Когато осмелиш се за последните две крачки,
ще бъде късно. Врабците имат празник.
© Даниела All rights reserved.
