Когато розите умират
"Мъко моя, чашата е празна.
Нямаш ли сълзи да те преглътна?"
Цвета Иванова
Така тежиш ми, мъко, и си моя.
Дотолкова си моя, че боли.
Вдовица си и всичко ми е твое.
Живот изпращаш, плачеш без очи…
И плачеш, и се давиш… а е късно…
Бащите, мъко, тръгват на война.
Така децата им ще раснат бързо
сред тътена на майчина сълза.
Смирена, яростта ще оживее...
и в дланите си скрила детски гняв,
в кръвта до грам виновно ще се влее,
нали е жива, смъртоносна, сплав...
... от болка и изгубени надежди,
от страх, надскочил храбростта.
Животът после ще се свежда
до кислорода, липсващ на кръвта.
И вместо да се ширнат сенокоси
или житата в пролетна бразда,
ще диша черноземът с хрип в окопи,
оплаквайки на макове смъртта.
… а питомни лисици вече няма
и рози гледани от ембрион…
Животът, мъко, е ужасна драма
в Кутия на Пандора… вместо дом.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
