Не знам какво е да си с някого,
 и май не искам. Все за болка пишат
тия, дето взимат си любов назаем,
а лихвите си трупат скришом.

Чувала съм, че се лъжат в очите,
 че се случва да заспиват с други
и на сутринта си казват по навик "Обичам те",
а още са с чужда страст по устните.

 Много такива познавам, затова хич не искам,
все ми е тая какво знае светът,
не ми трябва чужди следи да изтривам,
достатъчно са се опитвали да ме спасят.

Сигурно съм си за ада, защото се случва
да бъда носител на чужда зараза,
честно казано, без намесени чувства,
понякога се случвам безнаказана.

Аз съм приятел, в мен се оглеждат при нужда,
дали съм изкушение, не зная,
 но умея да целувам рани и за болки да слушам,
а после да понасям разкаяние.

Щастлива съм, но не по документи,
неофициалната любов ми е по мярка,
далеко от излишни комплименти,
по-близо до приятелската солидарност.

Дали съм истинска? Разбира се!
Както казах вече - не за сериозност мечтая,
но с времето нещо оказва се,
приятели ще бъдем само, ако спрем да се желаем!