Когато те намерих...
Намерих те едва, когато
съвсем не ставах за обичане.
И сбрал душата си във птиче ято,
в ръка – с перо за тъжни стихове...
Тогава исках да летя, безцелно
и да забравя болните си ходила̀.
Да бъда мъченик. Безделник.
Да мисля само със крила...
Поисках всичко да изгубя! Всички!
Да ме превърне някой във небе.
И там сред облаци, неподредени срички,
да ме сглоби в любовни редове...
Поисках някой, някъде да ме извика.
И не, защото някак си самотен е,
а просто да ме заобича тихо,
от нужда да обича точно мен...
Тогава те намерих без да търся,
надмогнал мъчните любови.
Без храм, във ляво се прекръстих.
Забравил бях, че вярвам в Бога...
Сега остана само да те пипна.
Защото често мисля, че сънувам.
Аз цял живот те чаках със молитва.
И никога не спрях да те жадувам...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
