Когато ти си тръгна...
Оглеждам се преди да вляза.
И сянка няма на присъствие.
Във огледалото дори се мразя.
Oт себе си аз искам да отсъствам.
Запалената лампа с радост
разлива свойта сила в мрака.
Усещам мириса на сладост...
Oстатъчен мил спомен трака,
почуква с тънки пръсти рамената,
надолу по гърба ми слиза.
Целувките – ефирен отпечатък...
Облечена съм с твойта риза...
В чашата ми виното ме кани
да вкуся, да убия болката.
И сядайки със пресни рани,
потъвам във дивана толкова,
че свивам се на топка, колената
опирам в чело и пак отричам.
Че празни са и стаи, и душата,
която взе си с теб да те обича.
© Ниела Вон All rights reserved.
