Когато тръгваш
Когато тръгваш
Когато тръгваш, вземаш всичко,
не ми оставяш мъничко поне
и аз чакам пак безлично
в безкрайното самотно поле.
Когато тръгваш, късаш рози
от градината на моята душа,
не слагам никой да я пази,
по-скоро мъртва ще лежа.
Не мога да поставям стражи
на чувствата ми наранени
и без туй за мене не важи
дали от страж са пазени...
Когато тръгнеш, аз умирам!
Затварям прашните клепачи.
Когато видя те, замирам -
за да не мога да заплача.
Животът свършва, идва краят.
Сама съм в прахта сега.
Не мога нищо да направя,
когато тръгваш и съм пак сама.
Ти късаш на розата листата
и драскаш моята душа,
от болка превиват се краката,
но аз вървя, вървя пеша.
Градина светла - малък рай,
в който розите цъфтят на воля,
но всичко свършва, иде краят
и слънцето зад зида преваля.
А розите без светлина умират,
увяхват, свиват свойте листа
и малкият ми рай замира,
отива си и моята душа.
Душата ми самотна си отива,
когато тръгваш си и ти,
сърцето ми отново пак се свива,
след като от болката отпи.
Умирам пак, за кой ли път!
Умирам истински, болезнено.
До мойто тяло ще се спрат
приятелите мои безполезно...
Какво пък толкова!? Мъничко боли,
когато нож забие се в сърцето,
но няма страшно за другите, нали,
когато ножа аз държа в ръце.
И розите умират бавно,
държат се силно като мен.
Умират розите все пак, но
умиращи, оставят спомен.
Когато тръгнеш , вземай всичко,
мен и розите вземи поне!
Не ме оставяй пак безлично
да чакам в безкрайното поле.
Още едно стихче от миналото ми, което искам да видите!
© Поли Тодорова All rights reserved.
