Кой мълчи?
Кой мълчи?
Стрелките на времето
по шията ми стръвно тракат
час по час,
със нож като клюн
и влиза мракът...
влиза мракът...
запалил онзи чер тютюн...
Той кимва
вместо добър ден и граква:
"Бъди проклет! Бъди проклет..."
Горчив и гъст, най-сетне
живецът ми прокапва
на струйки черен мед.
Там кой мълчи
в цепнатините празно време?
Прогъгнала до глухост,
тя - без език и без очи,
вината ми - покълващото семе.
Не съм се усмихнал -
така ти се струва...
Защото навярно
и теб със кърфици,
в крилата забити,
затварят в колекция -"Преживяно".
Полегнах в лятната си къща,
обаче не открих покой,
потаен - спомен ме поглъща.
Мълчи... не казва кой е той...
Не мога вече...
Ранен, изплъзвам се
от стремената.
Пусни ме, мълчаливке,
последната ми мисъл е, че
отивам да поспя в тревата.
© Морис Лав All rights reserved.
Благодаря 
