Колко му е
Навън е бяло, спи капчука.
Рисува вятърът стъклата
и гледа със очите на кошута
картината му тишината.
Смълчана вечерта запалва
една луна и няколко звезди.
И колко му е да повярвам,
че всичко ще се заскрежи.
И колко му е да замръзна,
наметната със зимен шал.
Студът си знае как да връзва
с тъкани нишки от печал.
И колко му е да заплача.
Сълзата ми да пресече студа,
да светне – бисер в здрача,
да парне после твоята ръка.
И колко му е… Ти се смееш.
Чертаеш на прозореца сърце.
Ех, колко му е! Вятърът немее
пред топъл чай и две ръце.
© Ани Монева All rights reserved.
