Днес светът е до шията пълен с разгонени кучета.
Не ги дави изпратен от никой създател порой.
И целуват готвача, нарязал мечтите на кубчета.
И измислят поредния приказен бляскав герой.
Наживели се, близали в страх от високото задници,
стискат в кърпа сополи, преборили ланския грип.
Недовиждат с носа си червен, но ме водят на кланица.
И пикаят над мен, без да дръпнат проклетия цип.
Не са наши бащи, но отровното семе са хвърлили,
както техният дядо е хвърлял лъжи за разплод.
И коя ли е кучката луда, безпаметно кърмила
тези тежки момчета, охранени с моя живот? ...