Консуела...
Консуела...
(от вечните моряшки истории разказвани по кръчмите)
Жив спомен ме прободе остро-
за чуден незабравен остров,
захвърлен южно в Пасифика,
с неземна прелест пъстролика...
Креолка с цвят като канела
ми каза: аз съм Консуела...
Жасмин в косата си забола,
a беше чак до кръста гола...
Във островната си държава
известна беше тя тогава:
магьосница, но от добрите
със всички тайни на жените...
И знаеше съвсем подробно,
(когато беше й угодно),
как с чар дарен от боговете-
от разум да лиши мъжете...
И на гърдите си в овала
бе погледите ни събрала-
след бурите, и след Безкрая-
със екзотичност ни омая...
... Ръмеше здрач в оранж и злато
от залеза... Като излято
бе тялото й... Съвършена!...
Загадъчна като Вселена...
А уморен от урагана
люлееше се Океана:
вечерен бриз, красиви палми,
и шепот тих на нежни псалми...
На фон на залез черно-ален
от вятър подлудял разпален-
вълшебен беше силуета:
от палми с цъфнали дървета...
... Потръпна в мен изящна струна,
когато страстно ме целуна
и гъвкава като газела
прошепна: аз съм Консуела,
ела със мен да ти покажа
и красотата на пейзажа,
но още и любов какво е
на тялото самотно, твое...
... И я последвах със доверие,
обзет от страст и суеверие...
... Тъй в спомените да я нося:
за цял живот ме омагьоса!...
Но щом на сутринта предложи:
-„Ти тука да останеш може”-
не знам защо отвърнах остро,
че тесен ми е този остров...
... Животът?!... Той!?... Почти минава,
какво да кажа: съжалявам,
че няма да се върна вече-
на оня остров... В нея вечер...
Коста Качев,
едно време в Пасифика.
© Коста Качев All rights reserved.
