Консуела...

(от вечните моряшки истории разказвани по кръчмите)

Жив спомен ме прободе остро-

за чуден незабравен остров,

захвърлен южно в Пасифика,

с неземна прелест пъстролика...

Креолка с цвят като канела

ми каза: аз съм Консуела...

Жасмин в косата си забола,

a беше чак до кръста гола...

Във островната си държава

известна беше тя тогава:

магьосница, но от добрите

със всички тайни на жените...

И знаеше съвсем подробно,

(когато беше й угодно),

как с чар дарен от боговете-

от разум да лиши мъжете...

И на гърдите си в овала

бе погледите ни събрала-

след бурите, и след Безкрая-

със екзотичност ни омая...

... Ръмеше здрач в оранж и злато

от залеза... Като излято

бе тялото й... Съвършена!...

Загадъчна като Вселена...

А уморен от урагана

люлееше се Океана:

вечерен бриз, красиви палми,

и шепот тих на нежни псалми...

На фон на залез черно-ален

от вятър подлудял разпален-

вълшебен беше силуета:

от палми  с цъфнали дървета...

... Потръпна в мен изящна струна,

когато страстно ме целуна

и гъвкава като газела

прошепна: аз съм  Консуела,

ела със мен да ти покажа

и красотата на пейзажа,

но още и любов какво е

на тялото самотно, твое...

... И я последвах със доверие,

обзет от страст и суеверие...

... Тъй в спомените да я нося:

за цял живот ме омагьоса!...

Но щом на сутринта предложи:

-„Ти тука да останеш може”-

не знам защо отвърнах остро,

че тесен ми е този остров...

... Животът?!... Той!?... Почти минава,

какво да кажа: съжалявам,

че няма да се върна вече-

на оня остров... В нея вечер...

Коста Качев,

едно време  в Пасифика.