Коя, по дяволите, е тя?
Не я познавам.
Онази, която
ме гледа
от тъмния ъгъл на стаята.
И онази, която
безсрамно
наднича в душата ми.
Не я познавам.
Онази, която
изпушва мечтите ми
и издиша
дима в огледалото.
И онази, която
движи ръката ми
по перваза
и прави безсмислено тялото.
Не я познавам.
Онази, която
убива паяци
в изцъклен от ужас рефлекс.
А после
със сълзи ги гали
и всмуква
тяхната болка във себе си.
Не я познавам...
А тя
е навсякъде.
В леглото.
В хладилника.
В банята.
Тя е
тъпата болка
ниско в стомаха,
която ме стиска...
и рисува картини
на цъфнали макове
бясно в главата ми.
Тя е
онази, която
издиша дима в огледалото.
И неуморно ме убеждава,
че
черното всъщност е бяло.
Тя е
онази, която
сутрин
ми включва компютъра.
И през монитора влиза
в сърцето ми несъбудено.
Тя е в мен.
Онази,
с която
ден и нощ
стръвнишки се състезавам.
Тя е
онази,
онази,
която
все още
Аз не познавам.
Онази, която
ме гледа
от тъмния ъгъл на стаята.
И онази, която
безсрамно
наднича в душата ми.
Не я познавам.
Онази, която
изпушва мечтите ми
и издиша
дима в огледалото.
И онази, която
движи ръката ми
по перваза
и прави безсмислено тялото.
Не я познавам.
Онази, която
убива паяци
в изцъклен от ужас рефлекс.
А после
със сълзи ги гали
и всмуква
тяхната болка във себе си.
Не я познавам...
А тя
е навсякъде.
В леглото.
В хладилника.
В банята.
Тя е
тъпата болка
ниско в стомаха,
която ме стиска...
и рисува картини
на цъфнали макове
бясно в главата ми.
Тя е
онази, която
издиша дима в огледалото.
И неуморно ме убеждава,
че
черното всъщност е бяло.
Тя е
онази, която
сутрин
ми включва компютъра.
И през монитора влиза
в сърцето ми несъбудено.
Тя е в мен.
Онази,
с която
ден и нощ
стръвнишки се състезавам.
Тя е
онази,
онази,
която
все още
Аз не познавам.
© Лора Александрова All rights reserved.
