Мократа трева пречупва се жално под мен.

Пейзажа нереален хванал ме е в плен.

Приятен хлад по кожата ми се разлива

и като че ли леко ми се доспива.

Затварям очи и мрака съвсем ме обгръща.

Мисълта ми към реалното не иска да се връща.

Потъвам бавно във въображаемото необятно

и съзнанието ми се отпуска приятно.

Някъде близо до мен някой тихо помръдва.

Сякаш косата ми леко подръпва.

Отварям очи, изпълнена със страх.

Наострям уши в неизчезващия мрак.

Коя си ти?

Вятъра нежно около мен шепти.

Коя си ти?

Сърцето ми все по-бавно започва да трепти.

Коя съм аз ?

В душата ми прониква мраз.

Нощния пейзаж край мен се размива.

Светлината на звездите бързо си отива.

Потъвам бавно в нищото безкрайно.

Не разбирам защо ми се струва тъй омайно.

И въпреки всичко липсва ми лунната светлина.

Тя внасяше в душата ми щастие и ведрина.

Тя ми напомняше коя съм аз.

Докато най-накрая не настъпи сетния ми час.

Мракът и нищото обгръщат ме нежно.

Животът ми отива си тъй небрежно.

Няма я вече лунната светлина.

Остана ми само вечна тъмнина.