Далече, далече, сред гъста гора,
къщурка се гуши, мъждука едва,
там пуши коминче на покрив от мъх
тя-твар сякаш жива, поема си дъх.

Облечена  в рокля от бели цветя
вълшебница шета умело в снега,
магията нейна пулсира, искри
слова най-омайни неспирно шепти:

- Снежинки-брилянти, блестящи сестри
летете- идете в онези земи
където живее побратим един-
чаровно усмихнат, могъщ господин.

Предайте му поздрав сърдечен от мен
да сгрее душата в деня тъй студен
че в царството цветно изгрява луна
и време настъпва за куп чудеса.

Светът на среднощните сови зове,
тъй както било е безброй векове,
творят те вселени сред мрака жесток
на сивия, скучен и празен живот.

Изкуство, вълшебството свое зовем,
то вечно живее и няма да спрем
да пъстрим земята с изящен разкош
по пътя си стръмен през страшната нощ...