Крясъчен пясък
Уморени, паднали криле,
смътно смаляват хоризонта.
Времето е призрак на невъзможните мечти, превърнати в клоунско посмешище.
Протягам ръка, обръщам се към теб.
Има ли те?
Вчера или днес, а може би и утре, в сърцето те усещам.
Дълбоко, нетленно, те виждам.
Няма болка, има изцеление.
Крачка, после друга.
Трупам чувства някак елегантно.
В тунела на "мога", спирам от "не бива".
И пак се лутам обвита като пеленаче,
облечено от побледнели макове и намръщено до вик от истеричните архангели.
Преградата пропада, до гроба на изстраданото.. Духът ми е пясъчно индиго от надежди. Забравата пространствено изкачва тези стълби. На тях изписваш име и фамилия.
Очите тъмни ме гледат изпитателно.
А следва пътека от надежди, леки, ефирни и бели.
Топло е.
Сетивата са кръг от обични крилати пеперуди.
Прекалено е хубаво, истината преобръща.
Връща онази омраза. Таи се до на ядрата на душите..
Покланям се и моля за площада.
Любов, е моето друго име.
Невъзможна вихрушка от напластени тебеширени дъски.
Укривам вярата, посивяла от годините.
Зазидани врати, отчаяни крясъци блъскат по керемидените къщи.
Топлината е мит, огорчено се оголва стената със "Спри!".
Стенания и кал.
Опушени са крилете.
Оставам сама някъде, където бях и ще бъда завинаги.
© Ана Янкова All rights reserved.
