Един стар мокър пес

   през дувара се промушва.

   Къде ли е бил нощес,

   та лекичко накуцва?

   Личи си старостта на псето,

   уморено, изпосталяло,

   няма бодрост в него,

   едва-едва пристъпва вяло ...

   Само очите му блещукат -

   очи на единак във нужда,

   от свои изоставен, гонен и от чужди,

   той погледна към намръщената къща...

   Напират от очите мъдрост и тъга

   и една човешка безизходност -

   той себе си тук бе дал

   до ненужност по непригодност...

   Там, в ъгъла, бавничко прилегна

   и преди очи да затвори уморено,

   отново с горест къщата погледна...

   .....................

   Какво ме чака в утрешния ден,

   ако си очите пак отворя?

   Навярно само кучета край мен

   и зъбите им... до кокал...