Кукла с тиара на кокичета
Не се нуждая от незабравка, да знам, че небето е небе.
И във всяка синя точка на калинки, да се губя в
облачно море.
Не се нуждая от всички южни ветрове, да стрелят
на портокалови посоки и заскрежено поле.
Знам, че снежинките са още живи, неродени и безмълвни,
в очите на вятърно дете.
Не се нуждая, от бакърени корсети, обвили листи
и дървена снага.
Изхвърлих вече всички морски червила, че морето
е забравило изпитите лета.
Изхвърлих вече рапанените шнолки, късно е и навярно,
удавило сега и малиновите нощи.
Бяло е и луната не e болна, защото никога не я боли, тя
разбира за късните следобеди и хорски "добрини".
Бяло е и сякаш потъвам в глухарчени очи, дъждовно е
и вяло, акостирам сред бляскави неги.
Може би е пулс и усещам, как луната е вълчица и вие
с звездното месо.
Пир е и стъпките са вече тихи, само ромот на дъждовен
семафор.
Да тръгна ли сред водната илюзия и онзи седефен
блян?
Да си направя кукла с тиара на кокиче и сребърен воал.
Да ушия полярното сияние и множество светлинки.
Да знам, че снежинките ще са чеиза и драперия от
котюр.
Вълците ще хапят чумата сред хора, приказка объркана
и шапчицата не е червеникава.
Приказка за просяка и мухлясала трошичка.
И плъховете ще подминат восъка, че кълнем се в него
и прекръства ме.
Но моля се на Господа-човек ме направи с мускули и жили,
но не фалшив и фарисейн(варосана гробница)...
А човек ме направи и душата си да нося на земетръси.
Човек ме направи и в калното сбогуване, в гордостта
си в сън да ослепи.
Човеците в молитва, никога не умират сами!
Николай Василев
07.11.2020г
© Николай Василев All rights reserved.
Ами пишеш приказно 
