Кутиите са пълни само с липса
Как се чувствам ли?
Как мислиш, че съм аз?!
Щастлива, но понякога и тъжна.
Препускам някъде със себе си,
или пък спомените гоня...
И се усмихвам. После плача,
пренареждам старите кутии.
Прашни са, забравени стоят
и в тях съм аз, това, което бях.
А те остават празни, макар и с мен.
Защото са запълнени от липси.
Една от тях си ти, просто ти.
А сега е тишина и прах...
Сега е болка и тъга...
И се усмихвам пак... напук,
нали ти казах, щастлива съм... понякога.
Не ме жали, аз имам своите кутии,
а сърцето ми във тях тупти.
Какво като са празни?!
И с теб понякога аз бях така.
А още те сънувам, знам и ти.
И още ме сънуваш, аз съм там,
ще бъда, докато го искам.
Дали е време да си тръгна?
Какво ще кажеш? Хайде, говори!
Остана сляп за мен, но там ме виждаш.
Когато спиш, кошмар ли съм за теб,
или прекрасна приказка... едва ли?!
Знаеш ли... ще бъда още във съня ти,
за да видиш какво е да ме имаш,
за да искаш мене да целуваш,
да ме копнееш, да се събуждам с теб.
И ако рзбереш какво изпускаш,
потърси ме, може и да дойда.
Но е късно вече, лека нощ... ти казвам.
Сънувай ме, а бях до тебе,
но ще напусна и съня ти скоро,
защото и това не заслужаваш!
Сега аз влизам в моята кутия,
ще заспя сама и ще те сънувам.
А на твоя сън ще сложа катинар,
за да не влизам в него.
Сега си сам, дори и там...
Лека нощ!
© Людмила Нилсън All rights reserved.
