Кутията на Пандора
Ти искаше със нежните си пръсти
върху мойто тяло да откриеш
изчезнали цивилизации.
Загребваше във него като весло на лодка
и по вълните му сърфираха ръцете ти.
Ръцете ти ми вярваха
и твърде смело се впуснаха
в това жадувано пътуване антично.
Откриваше как малката космична клетка,
която в миг на любов,
историята на човечеството бе събрала,
се разгръщаше във хълмовидна вечност,
от тайствени запуснати гробове,
в контури змиевидни, в отпечатъци
от ледникови периоди, от земетресения,
гняв на пожари и човешки откровения...
Препускаха вълшебните ти пръсти,
разбиваха вълни от спомени...
Пропити с болка и копнежи
вълни, мълвящи древните предания
за райските врати, изгубени от алчност
и за безсмъртие, родено от желание.
В ръцете ти - убийци - мойто тяло
обречено бе да изчезва в свойте предели
и да се свие в извор, от който
да избликнат реки със нови очертания,
опасващи единствено възможен свят
тук и сега - легло от страст и пухкави къдели.
И устните ти разораха мойто тяло
като земя безбрежна.
Дълбаха алчно плодородната му същност,
засяха кротко в него молитвите си нежни...
Но мойто тяло на твоите молитви
бе неподвластно като дим.
То искаше във таен замък да те отведе,
да махне паяжините, да засияят свещите
и с мойто тяло, като със причастие,
душите си сгрешени да простим.
Ти искаше безмълвно, с кръвта, пулсираща,
на кладата на мойто тяло
всички бездомни, безлюбовни дни да изгориш
и като пред икона, смирено да застанеш -
сърцето си във дар принесъл -
всички грехове да си простиш.
Ти искаше в отблясъка на мойто тяло,
изгубило злините,
да видиш своето безоблачно небе.
Единственото, което не поиска
от мойто тяло, бе надеждата,
а само нея то можеше да ти даде.
© Цонка Людмилова All rights reserved.
