Към вечността
Ти вечност – миг раздаде трепет
денят ми светъл приглуши в тъма.
Уби живота в мене, блед и крехък,
погуби личността, преди тя сама...
Излъгани надежди все раздаваш
тъй щедро благосклонно и на мен,
душата ми неверна оскверняваш
с бича на пощада в ума ми заслепен.
Мойто време дадено изтича -
един живот неразбран, неоценен.
Обръщам се назад – на цирк прилича,
уж трябва да съм весел, а от мъка съм сломен.
И тъй редят се все картини
от миналото близко, а пък тъй далечно
и мойто бъдеще ще си отмине,
а времето на другите ще бъде вечно.
Към вечността е стъпката последна
и всичко става минало, забрава;
какво остана назад като погледна:
една пиеса - неиграна дотогава...
© Пламен Николов All rights reserved.
