Кърт и птица
Там някъде под храсти и треви, дълбоко под забравен горски път,
далеч от шум и слънчеви лъчи живеел сам като отшелник кърт.
Из мрачното си царство, без да спре, проравял той тунел подир тунел
и нощ във нощ преливали безчет, че земните недра не знаят ден.
Обичал той дъха на черна пръст, прегръдката на лепкавия мрак,
ако за миг покажел се навън, припряно бързал да се върне пак.
Ала веднъж не щеш ли, за беда, тунелът срутил се, тъй изведнъж
и буци кални в тихата гора посипали се като черен дъжд.
Застинал къртът – ден било навън и парнала го бяла светлина,
ала по-бяла и от слънчев лъч, току до него, пърхала една
самотна птица – като топъл дъх, тъй лека, сякаш въздух окрилен,
по-мека от прохладен горски мъх, изящна като късче от небе,
така различна в свойта красота, че въпреки невиждащия взор,
дълбоко във къртичата душа изтръгнал се изпепеляващ стон.
Ненужни били слепите очи, в сърцето си той цяла я видял
и болка непозната допреди запалила в гърдите му пожар.
„Ела със мен”, пошепнал прималял, „за тебе аз чертог ще съградя,
не ще ти липсва нищо в моя свят, земята ще обърна за храна,
от корен ще ти изплета легло, подземните реки ще уловя,
поискаш ли – за мен ще е закон желанието ти да утоля.”
„Тогава дай ми полетно небе”, прошепнала му птицата без глас,
„и глътка слънце в тръгващия ден, и вятър рошав в моите пера.
Не виждаш ли, че твоят свят от кал на моя дневен свят е негатив
и твойта страст към мене е капан, във който ще изтлее моят лик?”
И отлетяла. Плясък на криле от нож по-остър въздуха пробол,
а тънкото незримо острие пронизало къртичото око
до дъно. Чак до болната душа и слепи сълзи бликнали без брод
оттам, където невъзможен блян, отронил се във мъртворóден плод.
Дотук с клишето, че противоположностите се привличат...
© Росица All rights reserved.
