Там някъде под храсти и треви, дълбоко под забравен горски път,
далеч от шум и слънчеви лъчи живеел сам като отшелник кърт.
Из мрачното си царство, без да спре, проравял той тунел подир тунел
и нощ във нощ преливали безчет, че земните недра не знаят ден.
Обичал той дъха на черна пръст, прегръдката на лепкавия мрак,
ако за миг покажел се навън, припряно бързал да се върне пак.
Ала веднъж не щеш ли, за беда, тунелът срутил се, тъй изведнъж
и буци кални в тихата гора посипали се като черен дъжд.
Застинал къртът – ден било навън и парнала го бяла светлина,
ала по-бяла и от слънчев лъч, току до него, пърхала една
самотна птица – като топъл дъх, тъй лека, сякаш въздух окрилен,
по-мека от прохладен горски мъх, изящна като късче от небе, ...