Лабиринт
Припламва мрака
от непокорните
ми мисли...
Среднощно бдение,
съдбата - разнищва!
Тъмно е в лабиринта
и търся вярната посока!
Къде е луната?
Нима е заспала!
Сред облаци черни...
А мрака се спуска
и с ледени пръсти -
докосва душата!
И този вик на самота,
как само във вените
пулсира и ме докосва...
И така напира в мен
да каже - стига...!
Изгубих се в лабиринта
от толкова издигнати стени,
високи, дръзки, недостъпни.
Пълзи мъглата и ги скрива
и само тихите ми стъпки,
отекват като екот в тишината!
Вървя - към себе си вървя!
А мислите припламват в мрака,
сълза отрони се в нощта,
търкулна се и тъй засвети
с мека топла светлина...
© Катя All rights reserved.
