Нявга, много отдавна, не се знае кога, 
два манастира... извисили снага
в небето над крепост и стръмни скали, 
пазели спомен за любов що боли.

Живяла е Вита, красива мома,
с хубост неземна, самодива била,
с коси златоруси, с дълбоки очи,
с алени устни, с гайтанлии вежди́ ,
снагата - тополка, а гласът и́ звънче
като ромон огласял усоите все.

Пасяла тя стадо... с овци́ и кози
по поляни, ливади, върхове, долини.
Духът и́ на воля срещал света,
дорде не познала в момък благ любовта,
овчар като нея, левент с` строен стан,
Лука` се наричал, най-добър музикант.

Щом засвирел с кавала, бързоструен поток
нахлувал в сърце и́ като вир най-дълбок,
песента била свръзка между двете сърца,
закопняли за обич, за дом, за чеда,
тя на него се врекла, той пък дал и́ обет,
че животът ще свърже със нея навек.

Но както се случва, не било им съдба,
в ден злополучен, стар монах за беда
Вита млада щом зърнал, на баща и́ рекъл,
че хубост такава е от дявола зъл,
затова да я скрият във далечен Метох,
та невеста да стане момата на Бог.

Уплашен баща и́... /човечец - пастир/,
калугера чул, сам избрал манастир,
где щерка да прати, далеч от света, 
с молба да опази до края честта
от завист човешка, от помисли зли,
от кървави сълзи и черни души.

Затворили Вита в самотна килия,
дори я прекръстили на Витани́я,
послушница стала в молитва и пост,
без песен омайна, без севда - любов,
сълзите горчиви били и́ другари,
сал спомени чисти от детство остали.

Но в нощ една черна дочула кавал,
мелодия тъжна, проплакваща в жал,
свирнята от другия хълм що летяла,
девойката влюбена мигом познала,
където от мъжкият там манастир
нишан и́ препращал овчарят любим.

Така всяка вечер очаквала тя,
красивата песен на монахът Лука`,
без думи изпращал той нежна любов,
сърце и́ тъжовно прегръщал със зов,
дорде не припламнала нова искра,
и в доба потайна... отдала снага.

Минавало време, любовта им цъфтяла
в жадувани ласки, в страст до отмала,
шептели оби́чни за двама слова,
срещали изгревът в грях, но така
обетът предишен, що двама си дали,
в душите си сродни те не предали.

Не изтекла година... и ето беда,
разбрала Витиния, че трудна била.
В килията тъмна сама се прибрала,
страняла от всички, боляла, мълчала,
живеела месеци тя в тишина
до ден, в който плач не издал „болестта”.

Мълвата разтресла тогаз манастира,
/похот безочна, що ум не побира/,
калугерка свята дете да роди,
е страшна прокоба за идни злини.
„Срам и позор, грехота, анате́ма!-
крещяла игуменката възмутена.

„Да се прокуди далеко, нака̀же жестоко!
Убийте детето, хвърлете в дълбокото…”
-сипела в ярост тя скверни слова
без майчина жалост, без грам доброта.
„Блудница грешна, срам е за Бога,
на дявола черен невеста, подлога!”

Плакала Вита, молила го́рко,
дете да пожалят поне до напролет,
че вън било зима, сняг, ветрове,
виелици люти, зли студове,
где да отиде по тези баири,
за рожбата своя подслон да подири.

Но нямали милост тез` „божии“ хо́ра ,
душите им черни не знали умора,
прогонили майка с дете на ръце,
срамът да измие от клето сърце
и с него да плаща жестока цена,
за чедото свидно дошло с любовта.

В миг станало чудо. Земя се разтресла.
Понесъл се вихър от нейде насреща, 
с грохот съборил метохът студен,
затрупал там всички, оставил ги в плен,
а после на камъни той ги превърнал,
и правдата свише трайно възвърнал.

И днес се въздигат скали към небето
с фигури каменни, носещи ехо
за Лука, Витиния и два манастира
видели любов... що во век не умира!