Лежа и си мисля
Лежа си на тъмно, загледан в екрана,
лежа и си мисля за думички разни.
Защо любовта се превръща във рана,
защо "мили мой" се превръща в "омразни".
Лежа си на тъмно, но отговор няма,
дори да го търся има ли нужда?
Когато "една среща" става "измяна",
когато "Тя" вече не е "възбужда"?
Лежа си на тъмно, вече не диря
онуй чувство светло, тоз звучен ритъм,
когато "целувка" е "тон сякаш от лира",
когато "обичам" е просто "обичам".
Лежа си на тъмно... и зима в душата,
но скоро ще съмне - съзирам зората.
Зората, която е вечен палач
на мисли неясни, обгърнати в здрач.
И ето, изгрява на небосклона
слънцето златно със свойта корона.
И в миг става ясно, че любовта
не е тъй проста, не е тук и сега.
А тя е велика и също обширна
и като птица в небето - жива, безспирна.
"Любов" вече не е като "увлечение",
не мож' я описа с едно уравнение.
"Любов" сега има божествена роля -
вечен двигател на човешката воля.
Не е тя само за теб и за мене,
а смисъл един за хорското племе.
© Стефан Христов All rights reserved.
