... ли почука
“... като тъжна дума идва есента...”
На есенната вечер в самотна тишина,
мъглата “разлюти се” на дъжда.
Ех, този дъжд, такъв е “безсърдечен”
и толкова студен... нима е вечен.
Нима със тези плачещи очи
мъглата може да повдигне, да стопи...
И струваше му се… че го догонва
и бавно към върхарите пълзи.
А кротка бе във ролята си скромна
мъгла да е, но сълзи да роди...
“... есента ли почука,
тя ли спря пред моята врата.
Есента днес е тука...”
На есенната вечер в самотна тишина,
мъглата “разлюти се” на дъжда.
Ех, този дъжд, такъв е “безсърдечен”
и толкова студен... нима е вечен.
Нима със тези плачещи очи
мъглата може да повдигне, да стопи...
И струваше му се… че го догонва
и бавно към върхарите пълзи.
А кротка бе във ролята си скромна
мъгла да е, но сълзи да роди...
“... есента ли почука,
тя ли спря пред моята врата.
Есента днес е тука...”
© Мери Попинз All rights reserved.
