Лирично
ЛИРИЧНО
Сърцето само ми нашепваше: „Ти си влюбена“,
а разумът отрезвяваше: „Той носи халка!“
и в мен сърце и разум, съградиха стена -
от вина, от разкъсване и пареща болка.
За мене беше жената с име, но не и с лице,
но имала не моя късмет, толкова жалък.
Твоята жена, знаех, че също има сърце,
защото без него човек е наистина малък.
Още помня на това помежду ни, началото...,
там, в онова кафене... Разговорът ни лек...
Радостта в очите ти - ми бе огледалото
и вече знаех, че ти си точно „моят“ човек.
Тогава беше красив, но и естествен,
сякаш още неосъзнал красотата си мъж
и с цвета на очите сини - някак божествен,
смири ме и ме пренесе в друг свят изведнъж.
Смеехме се..., а ти с поглед невинен
изстреля в нищото: „ Аз, знаеш, съм женен“.
Отговорих ти само с простичкото: „Знам“.
После стана неловко, а разговорът - ням.
След това, как отнесени един в друг бяхме...
Винаги ти за мене и аз за тебе магнит
и безмълвно чувство между ни родихме...
Отвътре огнена лава, а отвънка гранит.
Исках да ти благодаря за откровеността,
но по-добре тогава да беше ме излъгал
и халката да беше скрил и в джоб я закътал,
та поне за малко да изживеем „лудостта“.
Защо ти не посмя, да снемеш от плещите ми
кажи, товара на онази моя „сляпа“ честност,
на която, отдавна зная, вече никой не държи,
а самотата ми стана равна на почтеност.
© Весела Найденова All rights reserved.
