Листопадът на душата ми...
Не ме гледай с тези твои красиви очи...
По-пъстри са от листопаден спомен!
Не ми подавай захар - пак ще ми горчи,
във гърлото ми дращи звяр бездомен!
Боли!
Не виждаш ли... или на сляп се правиш?
В душевната шивачница аз рани с кърви шия,
откъсвам кръпки от телата ни, а ти ги щавиш
и после пак умело се опитвам
празните места да скрия.
Терзанията на часовника в сърцето само
така и не успявам с болка да закърпвам...
Защо ли нивга не усещам твойто силно рамо,
защо ли тежките вериги сам-сама издърпвам?
Аз зная по-добре и от гадател,
че моите сълзи за теб са мокра слама,
че съм от Юда по-голям предател,
че молбите ми са безполезна и лъжлива драма...
Уви... бездомни скитници са мойте думи,
пред тебе те са само пръчки гнили...
А любовта за теб е скърцане на стари гуми,
припяващи си ноти... изморени и до плач унили.
Едва ли мойте мисли ти ще видиш,
какво остава за душата...
Тя вече е закърпена със спомените мили
и облепена е със мокрите целувки на листата!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
