Лозе
Лозе
... хем го садила – хем му плакала...
Садих го цял живот и го обирах –
със всичката му мъдрост и с белите.
Морето е далеч, но сол събирах
на живо и умряло от устите.
Преглъщах си сълзите - да не капнат –
какво че мъж из къщи не свъртяхме.
Кой беше жив – спомина се внезапно.
Погребахме ги. Виното наляхме.
Дере ми още сушата в очите,
но аз съм като жилавите пръчки -
и хем садя – хем няма ги сълзите.
Лозите, състарени, с тъмни бръчки
го чакат още. Аз не чакам нищо.
Какво ти първо либе?! – пълна лудост!
Ръжда от веки е разяла всичко.
Не случих брат да имам и без друго.
Но виното ще стане! Зрее вечност
в утробата на дъбовите бъчви!
И после ще го плисна като нежност –
не ми се свиди и не ми е мъчно.
Последния си залез ще зачеркна
пак там - между началото и края
на оня дълъг ред. И ще почерпя,
преди да отпътувам. За към рая.
© Галена Воротинцева All rights reserved.
