Луната ей я грее пълнолика...
Луната ей я, грее пълнолика,
а аз ти под прозореца стоя.
Чух майка ти отвътре вика:
„Не вземай си с тоя луд беля!”
На времето с баща ми уж се взела,
но той си падал малко „Казанова”.
Решил се на постъпка смела,
и нея заменил с „Нова”…
А тази и до днес ме мрази, любимата отнема ми,
държеше я под ключ и под надзор,
главата вдигнах: „Туй нека е проблема ми!
Не ме познава тя… ще види зор!”
И стълба въжена направих си
и люлка от коноп й изтъках,
и колко щастие доставих й
и колко песни й изпях…
А предано обичаше ме тя,
по детски чисто и красиво,
и тръпнеха залюбени сърца,
и лееха сълзи горчиво…
Но зърнехме ли се, усмивката й грейваше,
по устните, в очите, в жеста й дори!
А мен това ме радваше, разсейваше,
и свалях й далечните звезди!
Така живеехме – подгонени летяха дните,
в сърцата пареше Любов,
а ние плахи, скрити под върбите
се вслушвахме в нежния й зов!
Ех, миналото – минало,
макар, че по право аз останах романтик:
„Недей по стълбата, ще паднеш оглупяло старче!”
- в спомените върнах я за миг.
Луната ей я, грее пълнолика,
а аз ти под прозореца стоя,
подобно майка си те чух да викаш:
„Беля си взех с теб, наистина беля!”
