Лунна птица
Лунна птица
Сълза като отронена снежинка -
сама в нощта сега е моята душа.
Искри от пламък зъл прогарят
този миг червен от моята дъга.
Смисълът прогонен от ума ми
избяга като младостта,
изтръгна всички тънки струни
на последната останала мечта.
Нима слънцето угаснало бе в миг,
засенчено от бляскави неони?
Нима луната горда счупила се бе
под натиска на погледи милиони?
Писъкът - пронизващ и безкраен,
на моята безпаметна съдба
скри се като шепот звезден
под тонове мълчание листа.
И мисълта ми с нож раздрана,
полетя като стрела,
откри мишената си очертана-
изви се кървава река.
Остана само тишината мрачна,
окъпана във черни светлини,
за да изтрие стъпките на самотата,
оставени от празни мигове и дни.
И както паяк знае паяжина здраво
как лъч по лъч да изплете,
така и моят път пред мене тихо
знае как към пропаст да ме отведе.
Спомените - сякаш лист по лист
от стара книга непотребна,
късах и горях. Пламни,
ти пламък на угаснала надежда!
А може би светът загиваше
единствено във моя ум протрит...
Може би там все пак имаше
и за моя кораб пристан скрит...
Горе до звездите, знам,
една искра за мен блести!
Вятърът безгрижен там
мойта свобода държи...
Дочух в далечината влажна
ударът на птичето сърце,
стопило цялата тъга прозрачна
в кристален лед по нечии ръце.
И като гръм отекна във душата,
светкавица ме ослепи,
тоз зов, почти безгласен, на луната,
като ярка мълния ме повали.
Огън пламна в сърцето спряло,
за да започне да тупти -
птица скочи към небето бяло
и се научи да лети.
Сълза като отронена снежинка -
сама в нощта сега е моята душа.
Искри от пламък зъл прогарят
този миг червен от моята дъга.
Смисълът прогонен от ума ми
избяга като младостта,
изтръгна всички тънки струни
на последната останала мечта.
Нима слънцето угаснало бе в миг,
засенчено от бляскави неони?
Нима луната горда счупила се бе
под натиска на погледи милиони?
Писъкът - пронизващ и безкраен,
на моята безпаметна съдба
скри се като шепот звезден
под тонове мълчание листа.
И мисълта ми с нож раздрана,
полетя като стрела,
откри мишената си очертана-
изви се кървава река.
Остана само тишината мрачна,
окъпана във черни светлини,
за да изтрие стъпките на самотата,
оставени от празни мигове и дни.
И както паяк знае паяжина здраво
как лъч по лъч да изплете,
така и моят път пред мене тихо
знае как към пропаст да ме отведе.
Спомените - сякаш лист по лист
от стара книга непотребна,
късах и горях. Пламни,
ти пламък на угаснала надежда!
А може би светът загиваше
единствено във моя ум протрит...
Може би там все пак имаше
и за моя кораб пристан скрит...
Горе до звездите, знам,
една искра за мен блести!
Вятърът безгрижен там
мойта свобода държи...
Дочух в далечината влажна
ударът на птичето сърце,
стопило цялата тъга прозрачна
в кристален лед по нечии ръце.
И като гръм отекна във душата,
светкавица ме ослепи,
тоз зов, почти безгласен, на луната,
като ярка мълния ме повали.
Огън пламна в сърцето спряло,
за да започне да тупти -
птица скочи към небето бяло
и се научи да лети.
© Маринела Георгиева All rights reserved.
