Лунната соната
Очите ми ръждясват от тъгa.
Нахлуват звуци нежни под вратата
и в танц понасят моята душа...
Кой, всъщност, свири Лунната соната?
Прекрасна е като вълшебен сън,
във който самотата ми умира.
Готов да се позная май не съм,
но почвам аз добре да се разбирам.
Клавишни звуци слагат ме във ред
и бавно ме подреждат като пъзел.
Виждам как с поредния куплет
развързвам най-притегнатия възел.
Луната през стъклото ми наднича,
но музиката идва от безкрая.
По-бяла е от пролетно кокиче
и кой я свири искам да узная.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
