Лунната соната
Понякога, когато не разбирам
загадъчния припев на щурците,
със спомена за тихата му диря
косата си момичешки заплитам.
И тръгвам – босонога и наивна –
в обратната посока на нещата,
към отговори, дето се преливат
с въпросите от кратка непонятност.
Тогава проумявам, че щурците
са мънички, изгубили се ноти,
и с шепотна невинност ме разпитват
къде са петолинията нощем.
Далѝ са на високото – за релси
на влюбените облачни вагони?
По тях ли звездопадът ще се стрелне
Зорницата преди да го прогони?
А може да тъгуват. За щурците.
Небето не обича самотата.
Обречен ще е всеки – да е скитник
без нотите за Лунната соната.
© Петя Павлова All rights reserved.
