Любов да го погали
Далече...
Небето е в сянка.
Звездите любовни са ярки.
Бреговете са пусти.
Чайките моля за пристан.
Умира утрото от твоето мълчание.
Нощта дойде с най-страшно признание.
Далече си.
Какво е пътят недовършен!?
По алеята на моята тъга
броди мъничката суета.
Извивките напомняха топола,
завоите чертаеха умора.
Далече си, сега!
Есенното слънце плаче
като скитащо сираче.
Душата ми към тебе пътя търси,
но рано е с дъгата да си ида.
Рано е...
очите ми да спрат да виждат
любов... в сърце от пепел.
Далече си...
Не спря! Да чуеш за последно,
че всичко в мен е твое
и аз отивам си със тебе.
Нощта - вълчица гладна,
свирепо вие, безпощадно.
Денят - орелът в полет,
мечтите хищно хваща.
Душата ми с поклони те изпраща!
Далече си,
но някой ден ще стигна.
Морето ще преплувам.
Небето ще пребродя.
Вятърът платната ще издува,
до теб ще стигна премаляла,
да приютиш любовта ми оцеляла.
Някой ден ще видиш -
Доверието, Вярата и Любовта
през всичко преминават,
но винаги искрицата остава.
Някой ден...
Сега съм жива!
Сърцето ми от обич днес прелива -
безмълвно, тихо в мрака
Любов да го погали чака.
© Радка Иванова All rights reserved.
