... любов ми е – по-вярна и от смърт...

Прегръща ме, без дъх оставам. Тихо е.
Назад е пропаст и мъгла – напред.
Не искам да ги пиша тези стихове,
тъгата е най-лошият поет.

Нагарчащо тютюнево целува ме,
в очите ми издухва струйка мрак.
След толкова кафета и будуване,
не искам да заспивам и накрак

допивам изгрева. За мен преляло е
сърцето на града ми. И е път. 
Денят кълне се черното, че бяло е...
любов ми е – по-вярна и от смърт...