Любов по време на холера
Любов по време на холера
Отново пишеш - толкова ли я обичаш?
Откога - забравил си. Дори и тя не помни.
Аз мисля, че дори не знае.
"Илюзия е" - каза тя и тръгна.
Заболя те, но обичта от тебе не изтръгна.
След колко - може би са вече петдесет
годините на твоята любов.
Онази същата е - с аромата на гардении,
в писмо с камелия без име.
Къде успя да я запазиш, когато вече тя не е сама?
И ти не си - любови много в сърцето си таиш.
Заместиха ли я? "Не!"
И не грешиш.
"В сърцето на човека има повече стаи и от
публичен дом" - казваш.
А тя в коя е?
"Самият дом е тя - и всяка стая, и жена са тя."
Петдесет години, по-дълго и от болка време.
В посивелите коси и наскърбените очи - там ли е?
Завинаги ли?
"И след това. Това е нищо - едва сега започва, животът
е безкраен, не смъртта."
На кораба с жълто знаме я обичай, нека там започне любовта.
Запази я, не пиши за нея.
Живей, за да я има - сега, не след петдесет години.
Не е химера в сърцето от мечти.
Тя е там, нали - на мостика те чака.
Спри вече. Не пиши.
Иди при нея. Заслужи го с цената на живота си дори.
И сега живей - с една любов във време на холера.
© Велина Килифарева All rights reserved.
