Любовен ключ
Във пролетната... бяла тишина
намерих ключ под гиздавата бука,
във длани скрих го... той ми зашептя -
ръждясвам от любов захвърлен тука!
Захвърлен ли... и можеш да говориш?
До сърцето ще те сложа, то пламти,
любовен ключ! Със тебе ще отворя
една... не две... а хиляди врати!
Към първата любов... летях,
ръжда нали не хваща, чупи катинари,
със спомени далечни заживях
и бляскаха в душата ми пожари.
Ключът заяде, звъннах... и излезе мъж,
а тя зад него грееше... принцеса,
не ме видя, останал бях без дъх,
простете, казах... май сгреших адреса!
При втората с надежда се поспрях,
резето щракна... спусна се пердето
и там... в ключалката съзрях,
на други бе отдала си сърцето.
А после... третата, четвърта, пета
... любовите така и не открих,
ключът, застинал във ръцете,
бодеше като нож... коварно тих.
Не мигнах цяла нощ... презрях го,
проклинах го на всеки кръгъл час,
в душата си ровичках... и си спомних,
отдавна... някога... ключа бях хвърлил аз!
© Красимир Трифонов All rights reserved.
