Люлка
Един боклук в сърцето си поглежда
и пита се безмълвно: Накъде?
Не му остана атомче надежда,
безсмислено е даже да умре.
И влачи си душичката кирлива,
залюбена от земните злини.
Не иска той и знае, че не бива
характера си благ да промени.
Ако не е боклукът, кой ще знае
кое човек е, а кое – ребро.
И няма ли го, как ще възсияе
прелялото у другите добро.
Седи боклукът, рови в свойте рани,
потропва по стената пак с глава.
Да тръгне няма смисъл, да остане
не смее... и се люшка на ръба.
© Светличка All rights reserved.
