Люляково утро
И в утрото отново пак е пъстро.
Дърветата – с разтворени чадъри
дълго шепнат през деня до късно,
че днес затворили са всички бури.
А аз вървя с усмивка по паважа,
прибрала спомен някъде отляво
и как напира в мене да ти кажа –
събудила съм се с мечта във бяло,
където съм момиче, а ти – момче,
очите ми по-сини са от незабравки.
Времето е спряло сякаш да тече –
запечатан стих, стои в тетрадка.
Отново ъгълът на старата ни улица
страната си подал е за целувка
и всяка моя мъничка безсъница
се спира там, и аз не я предъвквам.
В такава сутрин подари ми люляци –
лилави, с пърхащи цветчета,
а аз погледнах те съвсем учудено,
усмихнах се и станах по-приветлива.
Така изглеждаше тогава утрото –
момиче бях, пък беше ти момче,
в окото ми отдавна се е струпало
и буди се, докоснеш ли съня с ръце.
© Ани Монева All rights reserved.
