Люлякът
Пак дошла е чудна пролет,
от Земята писмо пиша
и макар да е във полет,
пак душата ми въздиша!
Спомняш ли си, моя мила,
как, когато беше млада –
люляк беше посадила,
там, до южната ограда?
Всяка пролет избуява –
с цвят се кичи и с филизи
и с издънките пронизал
двора цял ни разкрасява.
В чуждата градина близо
е израсла вишня млада.
В двора люлякът навлиза –
тя по него скришом страда.
Там, под люляка извива
тънката снага лозница,
сутрин – слънцето му скрива
с клони нашата черница.
Люлякът, ръце протегнал,
над оградата наднича
и на вишня цвят подава,
шепне колко я обича.
Казвах му със думи мили:
„Не навлизай в чужди двори,
че съседката гневи се,
срещу тебе все говори.“
Тази сутрин в двора слязох,
а съседката отсреща:
„Плод не дава, отрежи го!“
с тези думи ме посреща.
„Вишнята е плодовита,
този клон я задушава –
с вейките си я оплита –
и да диша не ѝ дава.“
„Туй, което Бог засява,
нека расне на Земята“ –
казвам аз. Не ми прощава:
„Да, така е, но в гората.“
Спор започна и не спира…
Как човек да я обори?
Лесно с думи те парира…
и не спира да говори.
Клона люляков привързах
със въже към други клони,
той си вейките извива
и от мъка листи рони:
„Нямаш право да ме връзваш.
Ти отнемаш свободата.
Тук стопанката избра го,
мястото ми на Земята!“
Моля му се с нежни думи:
„Сам привличаш си бедата,
много твои родни братя
е погубила жената.“
Не една и две години
в страх душата ми живее...
Може тя да го отреже,
и с отрова да полее...
Знаеш, че съм кротък, мила–
и на мравка път съм правил,
днес дано си ми простила,
че за тебе бях забравил.
Тъй си пропилявах дните...
И останах сам накрая –
да припомням младините
в нашата семейна стая.
28 май 2003
(„Живот и любов“ 2 книга от поредицата
„Влюбените птици летят по две“ – 5 том)
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
